Този трибют за испанката Мария Угарте, която беше първата жена журналист в Доминиканската република и голям изследовател на историята и изкуството, и за доминиканеца Кандидо Бидо, отличен художник и огромен борец за предоставяне на възможности на хората от неговата земя, след смъртта на двамата в рамките на няколко дни през март 2011 г., беше публикуван в доминиканския вестник Listín Diario на 10 март 2011 г. чрез моя приятел, журналиста и поета Луис Бейро.
Можете да получите достъп до дигиталната версия достъпнa само на испански-кастилски тук: https://listindiario.com/ventana/2011/03/10/180399/homenaje-a-las-bellezas.html
Почит към красавиците
За човек, който като мен дълбоко и силно обича този почитан Остров на любовта; това място, където раят съществува както в пейзажите, така и в хората; този благословен остров, споделян от Доминиканската република и Хаити… За човек, който като мен го обича, да знае, че за броени дни две много, много специални същества са напуснали тази земя, е, меко казано, смразяващ удар.
Както е казал може би най-великият народен поет в света Мигел Ернандес, който е починал много по-недостойно и на много по-самотно и тъжно място: той умира от туберкулоза в испански затвор в началото на печално известната диктатура на Франко… Както казва Мигел Ернандес: „Тежък удар, леден удар,/ невидима и убийствена брадва,/ брутален тласък те е повалил“.
Брутален тласък ви повали, вие двамата, ти, Мария Угарте, и ти, Кандидо Бидо. Две същества, които, ако имахте нещо общо, освен искрената и сърдечна любов към Света, Света с главна буква и без граници… ако имахте нещо общо, това беше Вечното търсене на красотата. Ето защо исках този скромен поклон към вас двамата и към Съществата, които ви доведоха на този свят, и към Съществата, които оставихте в този свят… този малък поклон да бъде наречен „Поклон към Красотата“, защото вие бяхте две безкрайно красиви същества, Красиви отвътре и отвън… а това е вид красота, която си струва, която оставя дълбока следа, която бележи за потомството и вечността.
Казват, че във вечността всички ние ще се срещнем отново. Е, и двамата трябва да знаете, че от днес нататък имам още един повод за радост, огромна радост, знаейки, че в деня, в който вляза във вечността, на този ден там ще има две прекрасни същества, които почитам, уважавам и обожавам и с които ще се срещна отново.
Може би ще кажат, че Кандид е рисувал, а Мария е писала и че нямат нищо общо помежду си. Така и така. И двамата са били Необятни същества сами по себе си… а са много малко хората, които могат да се похвалят, че са в такава избрана човешка категория.
Кандидо, позволете ми да започна с възхвала на Мария, а след това ще се обърна към вас, добре?
Мария, доня Мария Угарте… Откъде да започна? Мария беше, е и ще бъде жена, както казваме в малката страна, където и двамата сме родени, Испания, „жена с оръжие“. Жена, която разчупва калъпите, потискащи слабия пол, женския пол, откакто ужасният патриархат е сложил своя отпечатък върху тази красива планета. Мария е учила в Мадридския университет в годините преди гражданската война, когато той все още е бил „мъжки ловен резерват“. Мария беше чисто приключение в живота и живот в приключението. Тя отплава на Запад, омъжи се за руснак и на този остров, на този благословен остров, продължи да разчупва калъпа. Тя беше първата жена журналист в тази страна. И в началото я пращали само да отразява „събития“ и не защото никой нищо не ѝ давал, а благодарение на нейната упоритост, усилия и собствени заслуги, с времето тя успяла да се изкачи, да се изкачи и да се издигне, докато не се превърнала в испанката, която е направила най-много и най-добре в Доминиканската република, за да запази и почете историята, архитектурата и хората, накратко, да почете културата на тази страна.
Тя, с огромната скромност, която я характеризира и прави чест, „знаеше палеография“ и посвети безвъзмездни часове на невидими усилия, за да „преведе“ текстовете, които архивът притежаваше и които бяха нечетливи за онези от нас, които нямаха образованието, което тя имаше.
А с годините и времето – и с втория си брак, и с капризите на всяка съдба – тя напусна журналистиката и се насочи към изследователската дейност, като постави отличното си перо в услуга на доминиканското изкуство (отново изкуство с главни букви)… и с особена грижа и нежност към изкуството, създадено от доминикански жени. От началото до края Мария е самобитна жена, която се бори за и от жените. И каква по-подходяща седмица да я почетем от тази, в която честваме „Международния ден на работещите жени“. А тя, която почина на 97-годишна възраст и „с ботушите си“, беше неуморна и ясна работничка до последния си ден.
Накрая бих искала да подчертая една може би по-малко известна нейна страна, отново в нейната скромност. Често я хвалят за познанията ѝ за колониалната епоха и за това, с което е допринесла за нейното спасяване. Е, аз споделям това и съм го казал по-горе. Но може би това, което малцина знаят, е, че тази велика жена, която е била и е Мария Угарте, е имала една от най-добрите частни колекции на таино литературата на острова и не само че я е имала, но и я е отворила с цялото си сърце за всички нас, които с истинско желание за познание сме се стремили да се храним от оригиналните източници. И е важно да не забравяме, че Мария беше един от хората, които най-много подкрепяха през живота си друг гигант на таинската култура – испано-кубинския професор Хуан Хосе Аром, този фантастичен и скромен човек, който спаси за човечеството най-ценната книга, създавана някога, по мое скромно мнение, от остров Испаньола, а именно книжката, в която Фрей Рамон Пане събра от първа ръка чудесата на таинския свят („За древността на индианците“). Аром умира преди пет години на 95-годишна възраст. Още една радост за срещата с вечността.
И ако Мария е прототип на Борбената жена, то Кандид е прототип на Борбения мъж.
Откъде да започнем, Кандидо, Кандидо Бидо? Откъде? Мисля, че най-доброто, което човек може да направи с теб, след като ти отдаде сърдечен поклон на уважение, е да каже на света, че си бил Най-великият селски художник в света.
През четирите години, които прекарах в Доминиканската република (2003-2007 г.), работейки като съветник по въпросите на културата и сътрудничеството в испанското посолство, чух много „ценители на изкуството“ да казват „варварщини“ за творбите ти, че са твърде прости, че палитрата не е достатъчно разнообразна, че да, да, да, да, да. И така нататък и така нататък.
Със сигурност всички те са „по-знаещи от мен“. Не се съмнявам в това. Но на всеки, който иска да ме изслуша, ще кажа ясно и високо, че вие знаехте как да уловите духа на Доминикана върху платно като никой друг. Защо? Защото всичките ви творби притежават три качества, които притежават всички обикновени доминиканци и които ги правят толкова, толкова Велики човешки същества. Вашите картини – и вашите хора – притежават Радост, Простота и Хармония. Това, че палитрата ви е ограничена, вие сами сте си го наложили като отличителна черта, съвършено, че Простотата е вашата „марка“. Това, че мотивите ви са ежедневни, е съвършено, те въплъщават Хармоничната радост на вашата земя, тази страна, в която сте родени и за която сте дали всичко, и в която всеки ден се случват чудеса в ежедневието… и именно в това възвеличаване на стойността на ежедневието вашите хора са майстори сами по себе си.
И това трябва да бъде казано на глас, не заради вас, тъй като знам, че да бъдете толкова скромен би било твърде много за вас, а заради децата и съпругата ви, които лишихте от голямо наследство след смъртта си, само за да дадете толкова много, толкова много, толкова много в живота на толкова много скромни хора от вашата страна, за които сте пожелали по-добро бъдеще и по-малко трудности, отколкото ви се е наложило да изтърпите. Видях как построихте вашия музей в Бонао, от първия камък до превръщането му в реалност, и мога да кажа на света, че сте направили с личното си състояние това, което не съм видял да прави никой друг на този свят. Искахте да създадете център, който да обучава на занаяти хората в неравностойно положение, за да могат да си изкарват достойно прехраната. Свалям ви шапка. Защото постигнахте мечтата си… и то толкова пропита с хуманност, човеколюбие и добронамереност, че ако не друго, това ви прави изключителен човек.
И ако на този свят имаше повече хора като вас, способни да работят усърдно за интересите на другите, способни да бъдат алтруисти по душа, способни да дават най-доброто от себе си не само в изкуството си, но и в живота си и с този великолепен пример за живот, който вие, Кандидо, дадохте на всички нас, ако имаше повече хора като вас, тази прекрасна планета, на която живеем, щеше да бъде толкова, толкова различна! Дано материализмът не победи човешката душа и твоят пример да вдъхне алтруизъм в много, много човешки сърца.
А преди време, когато чух за смъртта ти, Кандидо, в дома си в Лондон, където живея, откакто напуснах Доминиканската република, казах на прекрасната си дъщеря, едно прекрасно 13-годишно момиче, което носи в съществото си мира на този остров. И тя ми каза: „Може би мисията на Кандидо Бидо, която се състоеше в това бедните да видят, че могат да живеят, без да харчат много пари, вече е изпълнена и затова той си отиде“.
Каквито и да са причините за вашето заминаване, знайте, че ви се възхищават, уважават и обичат по моретата. А аз пристъпвам към сбогуване с последните редове от онова стихотворение на Мигел Ернандес, което перифразирах в началото и което се нарича „Елегия“: „Крилати души на розите/ на бадемовото дърво на сметаната ви призовавам,/ имаме много неща да си говорим,/спътници на душата,спътници.“
