От 9817 евреи в земите на историческа Палестина по време на османското преброяване през 1881 г. броят им се увеличава в резултат на масовата имиграция до 554 000 през 1948 г., годината на създаването на Израел. Въпреки това палестинското население остава мнозинство и не приема тази съвременна инвазия, така че следват шест регионални войни; две палестински народни въстания (интифади); и шест израелски войни за Газа (шестата е тази, която започна на 8 октомври 2023 г. и ще бъде разгледана на друго място на този уебсайт). Броят на загиналите между 1900 г. и септември 2023 г. е най-малко 79 338 арабо-палестинци и 12 159 евреи-израелци.

Хронологията по-долу съдържа само ограничен брой бележки под линия и/или хипервръзки. Всички използвани източници на информация са събрани в pdf файл (достъпен само на испански-кастилски език), който ще намерите в испанската-кастилската версия (castellano) на тази статия на този уебсайт.

Моля, консултирайте се с библиографията: (1) за Палестина и палестинците: http://www.mideastweb.org/palbib.htm;  (2) за ционизма: http://www.mideastweb.org/zionbib.htm; и (3)  за историята на Израел и Палестина от 1880 г. насам: http://www.mideastweb.org/isrzionbib.htm.

1. Три противоречиви въпроса от далечното минало

Съществуват три спорни въпроса от далечното минало: (1) местоположението на исторически Израел (Палестина или Асир); (2) прогонването на евреите от историческа Палестина (реалност или мит); и (3) чистотата и превъзходството на еврейската раса (мит или реалност). Тази първа част от хронологията ще включва изложение на двете основни теории, залегнали в основата на тези три спора.

1.1. Историческият Израел се намира в Асир

(1.А) Традиционният еврейски разказ твърди, че еврейската Библия или Танах [съкращение от 39-те книги, които съдържа – 5 от Закона (Тора), 22 от Пророците (Невим) и 13 от Писанията (Кетувим)], известна в християнските светове и като „Стария завет“, се е състояла на територията на историческа Палестина, където ще се намират царствата Израел и Юдея. За да се получи достъп до традиционния еврейски разказ, могат да се ползват безброй източници: предлагам книгата на Оливър Лиман „Юдаизъм“ или страницата за древен Израел в Уикипедия.

Няма обаче никакви археологически или топонимични доказателства, че еврейската Библия се е състояла на територията на историческа Палестина. Нито един надпис, открит в Палестина от археолозите, не се отнася нито до библейския Йерусалим, нито до което и да е друго място в Еврейската Библия или Танах. По същия начин, въпреки че в Танах е записано, че избраният народ е отишъл в Египет, в нито един от древноегипетските надписи този факт не е отбелязан, което винаги е било много странно за историографията, като се има предвид известната педантичност на египетската историография.

(1.Б) Срещу този традиционен разказ се противопоставят изследванията на ливанския историк Камал Салиби, който твърди, че историята на Израелското царство, както е записана в Еврейската Библия, се развива от XI до VI в. преди новата ера (пр.н.е.) в района на днешна Асир и южен Хиджаз в днешна югозападна Саудитска Арабия.

Салиби доказва това в книгата си „The Bible Came from Arabia“ („Библията идва от Арабия“) -книгата е достъпна на арабски, немски и английски език- въз основа на внимателен анализ на топонимията (географските названия) на този район.

Същността на етимологично-историческото обяснение на Салиби се основава на факта, че еврейската Библия, която трябва да е съществувала в сегашния си писмен вид вероятно преди V в. пр.н.е., е била постоянно погрешно превеждана. Защо? Защото древният иврит, наричан още библейски иврит, е престанал да бъде жив език в обща употреба около VI или V в. пр. н. е.; евреите са преминали към говорене на езиците на района (всъщност съвременният иврит е създаден от Елиезер Бен-Йехуда, революционер от Царска Русия, който през 1881 г. емигрира на територията на историческа Палестина).

Тъй като Библията на иврит е била написана (както всички семитски езици ¹, включително арабски и арамейски) само със съгласните, а не с гласните; и Библията на иврит не е била вокализирана от еврейските учени до късното Средновековие [по приблизителни оценки между VI и X в. от новата ера (н.е.)], учените, които са вокализирали и тълкували тази Библия, не са говорили иврит като жив език в продължение на векове и са направили това вокализиране от своята традиция, но може би без достатъчно реални лингвистични познания. Оттук и заслугата на изследването на Салиби, а именно: опитът да се препрочете еврейската Библия, със специален акцент върху хилядите имена на местности, които тя съдържа, въз основа на фонологията и морфологията на един от двата други семитски езика, които са оцелели без прекъсване от древността като живи езици, а именно арабския език.

Всички топоними, споменати в Еврейската Библия, са оцелели до наши дни и са концентрирани в този регион на Саудитска Арабия, както Салиби доказва в книгата си чрез подробни етимологични и географски обяснения, основани на каталози на топоними и карти на Саудитска Арабия, публикувани между 1978 и 1981 г. Така той документира оцеляването, наред с много други места, на: Йордан (стр. 83 от глава 7); Юдея (стр. 40 и 97); Йерусалим (стр. 110, 117 и 119-122 от глава 9); Хеброн (стр. 111); Сион (стр. 115); Езраел (стр. 128); или Самария (стр. 128).

Като пример, възпроизведената по-долу карта съответства на картата, съдържаща се в глава 15 на книгата, по-конкретно на стр. 167, която показва кои са били териториите, споменати в еврейската Библия в частта, в която се говори за Авраам (Битие 15:18) и Мойсей (Числа 34:1-12), така наречената „Обетована земя„.

Що се отнася до Египет, Мойсей никога не е бил в египетския Синай, но библейската планина Хорив (Втор. 1:1) може да бъде идентифицирана, въз основа на запазената топонимия в района, с днешната Джабал Хади в крайбрежната зона на Асирия (стр. 35 и бележка 8 на стр. 204).

И накрая, въпреки че би било много важно в Асир да се проведат археологически експедиции, за да се потвърди горепосоченото, оцеляването на тази топонимия в Асир, заедно с несъществуването в древните исторически записи на тази топонимия на територията на историческа Палестина, подкрепят заключението на Салиби, че Еврейската Библия се е състояла в Асир, заключение, което споделям и което се свързва със следващата точка в тази хронология.

1.2 Емиграция на евреите в Палестина… а след това изгонване и диаспора?

От VIII в. пр. н. е. еврейската емиграция от асирийската област към района на историческа Палестина започва след гражданската война между Израил и Юдея, подсилена от нашествието на асириеца Саргон II през 721 г. пр. н. е. и вавилонеца Навуходоносор през 586 г. пр. н. е. Гръцкият историк Херодот вече описва Палестина в „Истории“ през V в. пр. н. е.

Завоеванията на Александър Велики през 330 г. пр.н.е. слагат край на Персийската империя в района на историческа Палестина, а след смъртта на Александър териториите му са разделени между неговите генерали, като Палестина преминава под контрола на Селевкидите.

Евреите в Палестина започват въстание срещу Селевкидите около 167 г. пр.н.е. и постигат независимост около 142 г. пр.н.е., създавайки царството на Хасмонеите.

С пристигането на римляните в района през 63 г. пр. н. е. в Палестина е създадено Юдейското царство, трибутарно на Рим, при Ирод Велики (37-4 г. пр. н. е.).

(2.А) Рим разрушава храма в Йерусалим, издигнат от Ирод, и принуждава евреите да се изселят от историческа Палестина, първо от Йерусалим и Юдея през 70 г. от н. е., последвано от по-нататъшни депортации до 135 г. от н. е, от която година, след въстанието на Бар Кохба (известно още като Третата еврейско-римска война или Третото еврейско въстание), изглежда, че евреите са били изгонени от земята – земя, на която именно през 135 г. от н.е. римският император Адриан дава името Палестина. От този момент нататък евреите се заселват по целия свят, първо главно в арабския свят, Северна Африка и Европа, което дава началото на еврейската диаспора, т.е. разпръскването на еврейския народ и неговите потомци.

(2. Б) В противовес на този исторически разказ, историци като израелеца Шломо Санд твърдят в книгата си „The invention of the Jewsih People“ („Изобретяването на еврейския народ“), че „еврейската диаспора е по същество съвременно изобретение„; той обяснява, че евреите се появяват на брега на Средиземно море и на европейския континент чрез обръщането на местното население в еврейската вяра, като твърди, че по онова време юдаизмът е бил „конвертираща религия“. Той твърди, че обръщанията са извършени за първи път от хасмонейците под влиянието на елинизма и продължават до превръщането на християнството в доминираща религия през IV в. от н.е.

(3.А) Теорията за изгонването и диаспората често е придружена от трети елемент: чистотата на еврейската раса и нейното превъзходство над всички други раси като единствената раса, избрана от Яхве (Бог).

(3.Б) Санд твърди, че предците на повечето съвременни евреи най-вероятно са дошли извън Земята на Израел; че никога не е съществувала еврейска „национална раса“ с общ произход; и че както повечето ранни християни и ранни мюсюлмани са били новопокръстени от други религии, така и евреите са потомци на новопокръстени.

В заключение, независимо дали пълното прогонване на евреите от територията на историческа Палестина през II век се е случило или не; независимо дали тази диаспора е била породена от Палестина или не; и независимо дали евреите са „раса-нация“ или не, това, което е важно да бъде ясно, е, че събития отпреди хиляди години не могат да бъдат използвани за оправдаване на действия през XX или XXI век и че през XXI век никоя раса не превъзхожда никоя друга, всички са равни.

След разделянето на Римската империя територията на историческа Палестина от II до XVIII в. е била първо под властта на Източната римска империя, а след това последователно под контрола на: арабите (636-1099 г.), които донасят със себе си исляма; християнските кръстоносци (1099-1187 г.); аюбидите (1187-1250 г.); мамлюците (1250-1516 г.); и Османската империя (1516-1916 г.).

Евреите, от друга страна, са подложени на по-нататъшни изселвания от Европа. Така, това, което е сигурно, е, че евреите: (1) са изгонени от Иберийския полуостров между 1492 и 1498 г. ², създавайки сефарадския еврейски клон, който мигрира през XV в. от Иберийския полуостров към Франция, Обединеното кралство, Северна Африка, Близкия изток и Балканите; и че (2) в Централна Европа има ашкеназки еврейски клон, който също е подложен на изселване. Тъй като тези последващи изселвания са по-близки във времето, вече има надеждни източници на информация за тях, но те вече не са пряко свързани с историческа Палестина.

2. От раждането на ционизма до създаването на държавата Израел

2.1. Раждането и експанзията през XIX в. на ционизма и неговите алиоти в историческа Палестина

През XIX в. се поставя началото на два процеса:

1. През XIX в. няколко равини провъзгласяват политическия ционизъм, а кулминацията е Теодор Херцел, който през 1896 г. публикува книгата си „Еврейската държава“ и през 1897 г. организира и председателства в Базел (Швейцария) Първия ционистки конгрес, на който се създава Ционистката организация (ОС). В „Базелската програма“ се посочва, че: „Целта на ционизма е да създаде за еврейския народ обществено и юридически сигурен дом в Палестина“ и се разглеждат четири „практически средства за тази цел:

1. Насърчаване на еврейското заселване на земеделци, занаятчии и търговци в Палестина.
2. Обединяване на всички евреи в местни или общи групи в съответствие със законите на различните държави.
3. Засилване на еврейските чувства и съзнание.
4. Подготвителни мерки за осигуряване на правителствени субсидии, необходими за осъществяване на ционистките цели.“

На този конгрес се противопоставят два от трите клона на ашкеназкия юдаизъм – реформаторският и ортодоксалният. Следващите ционистки конгреси създават мрежа за подкрепа, която да финансира закупуването на земя в Палестина. Този ционизъм се противопоставя на преобладаващата дотогава идея, която е тази на асимилационизма, т.е. че евреите по света трябва да се интегрират и да живеят в мир в приемащите страни.

2. В същото време през 1881 г. започва миграцията на евреите към територията на историческа Палестина, известна като алия или множественото ѝчисло алиот: еврейското население в историческа Палестина нараства с темповете, посочени в следващата таблица: 

ГОДИНА	ЕВРЕИ	% ЕВРЕИ / ОБЩО	ПАЛЕСТИНСКИ АРАБИ	% ПАЛЕСТИНЦИ S/ ОБЩО	ОБЩО
(1) 1881	9817	2,3%	413 729	97,12%	425 966
(2) 1922	83 694	11%	657 560	86,84%	757 182
(3) 1945	554 000	31,4%	1 179 000	66,8%	1 765 000

Източник: Собствена разработка по данни от трите преброявания на населението ³

Въпреки че османското преброяване от 1881 г. разделя историческа Палестина на три региона, в Европа районът все още е известен като Палестина. Така например през 1865 г. Обединеното кралство създава Фонд за изследване на Палестина.

Един от основополагащите лозунги на ционизма е „земя без народ за народ без земя“, който е категорично опроверган през 1891 г. от евреина Ахад Ха’ам ⁴.

2.2. Окупация на територията на историческа Палестина от Обединеното кралство и Британския мандат от 1922 г.

По време на Първата световна война (1914-1918 г.), по-точно през май 1916 г., Франция и Обединеното кралство сключват тайното споразумение Сайкс-Пико, с което двете държави си поделят Близкия изток и в изпълнение на което Обединеното кралство окупира района на Палестина от началото на 1917 г.

Успоредно с това през 1915 г. британците са сключили тайни споразумения с Хюсеин ибн Али, шериф на Мека, и Ибн Сауд (Даринско споразумение) за започване на арабско въстание срещу Османската империя, което започва на 5 юни 1916 г. и в крайна сметка обслужва британските интереси.

Третата възможност за действие на Обединеното кралство е да преговаря с ционистите. Тогавашният британски министър на външните работи Балфур подписва на 2 ноември 1917 г. кратко писмо до барон Лионел Валтер Ротшилд, лидер на ционистката еврейска общност в Обединеното кралство, за да го предаде на Ционистката федерация на Великобритания и Ирландия – текст, който отнема няколко месеца преговори между британците и ционистите и който е известен като Декларацията Балфур. Този кратък текст, който е публикуван в британската преса на 9 ноември, съдържа три параграфа: (1) начален поздравителен параграф; (2) централен параграф, в който Обединеното кралство подкрепя създаването на „еврейски национален дом“ на територията на историческа Палестина; и (3) трети, заключителен параграф.

Ционистите, от своя страна, се договарят с част от арабите (Споразумението Файсал-Вайцман от 1919 г.), че ще признаят еврейска държава в Палестина.

Лигата на нациите [международният предшественик на Организацията на обединените нации (ООН), съществувал между 1919 г. и 1946 г.] официално признава британския мандат на Палестина на 24 юли 1922 г. Благодарение на британския мандат еврейската общност в Палестина – Ишув – се превръща в квазидържава. Както е предвидено в член 4 от Мандата, през 1922 г. Обединеното кралство признава Ционистката организация за свой официален събеседник по всички икономически, социални и други въпроси, които биха могли да засегнат създаването на еврейския национален дом – роля, която през 1929 г. е поета от Еврейската агенция.

На 23 октомври 1922 г. британците публикуват „Преброяване на Палестина„. От 757 182 жители на този мултиетнически регион, според неговата таблица I, огромното мнозинство са мюсюлмани (590 890, 78,03 % от общия брой), следвани от евреи (83 694, 11 %), християни (73 024, 9,64 %) и други малцинства (9 574, 1,33 %, от които 7 028 са друзи, а останалите са самаряни, бахаи, метауиле (шиити), индуси и шиити). Таблица XXI от преброяването показва, че арабският език е майчин за 657 560 души (86,84 %), иврит – за 80 396 души, английски – за 3 098 души, арменски – за 2 970 души, индийски – за 2 061 души, идиш – за 1 946 души, немски – за 1 871 души, гръцки – за 1 315 души, руски – за 877 души или испански – за 357 души.

Преобладаващото арабско население на историческа Палестина, което в продължение на седемдесет години – от 1850 до 1920 г. – е приемало евреите без насилие, от началото на 20-те години на ХХ в. се противопоставя на тази нарастваща имиграция, която предполага окупирането на земята им от евреите и подчиняването им (тъй като британците възлагат на евреите основните търгове за обществени поръчки в Мандата, като се започне с електрификацията), Това води до последователни и все по-насилствени бунтове на местното арабско население, които между 1922 и 1936 г. водят до смъртта на 198 евреи и 193 араби ⁵ (най-жестокото е клането в Хеброн през 1929 г., при което са убити 67 евреи). Въпреки това през тези години аянът (интелигенцията на видни араби) посредничи в безброй случаи, спасявайки много животи.

След всяко въстание британците провеждат анкетни комисии и изготвят Бели книги. В Бялата книга от 1922 г. тогавашният колониален министър Уинстън Чърчил ⁶ ясно заявява, че разпоредбите на Мандата не означават, както смятат ционистките представители, че „цяла Палестина трябва да се превърне в еврейски национален дом, а че такъв дом трябва да бъде основан в Палестина“.

Обединеното кралство отваря вратата за легализирането на еврейските миграционни вълни към територията и от този момент нататък и чрез следващите миграционни вълни нарастването на еврейското население на територията на историческа Палестина е експоненциално и неудържимо. „Между 1917 г. и 1948 г. делът на евреите в населението нараства от 12% на 34%…. От 1932 г. до 1939 г. пристигат 247 000 души, по 30 000 души годишно, четири пъти повече, отколкото след края на Първата световна война, …възползвайки се от споразумението, наречено Хавара, постигнато от Ционистката организация с Берлин през 1933 г.“.

През ноември 1935 г. палестинските лидери представят меморандум, в който призовават за „незабавно спиране на имиграцията, забрана на продажбата на земя на чужденци и демократично правителство с парламент с пропорционално представителство“. Предвид отказа на евреите (за да не останат малцинство) и бездействието на британците, през април 1936 г. в Палестина започва обща арабска стачка, включваща бойкот на еврейските продукти. Създаден е Арабски върховен комитет и са организирани демонстрации, които стават все по-насилствени.

След тези сблъсъци на 7 юли 1937 г. комисията „Пийл“ издава първия план за разделяне на Палестина. Обединеното кралство получава отказ от този план както от доминиращата по това време еврейска партия (ционистко-социалистическата партия „Мапай“, партията, която контролира политическата сцена до 1968 г.), така и от палестинците.

През септември 1937 г. британските власти забраняват Върховния арабски комитет, а от есента на същата година палестинските протести се възобновяват и продължават до 1939 г. Великобритания мобилизира 50 000 войници, за да потуши арабското въстание с помощта на 20 000 еврейски полицаи и 15 000 членове на Хагана (отбранителните сили на Йишув), към които се прибавят няколко хиляди бойци на Иргун (ционистката крайна десница). В резултат на арабското въстание от 1936-39 г. загиват 5000 палестинци, 500 евреи и 262 британци.

В този контекст Обединеното кралство изготвя нова Бяла книга – Бялата книга на Макдоналд от 17 май 1939 г., която отхвърля идеята за разделяне на Мандата на две държави и се застъпва за единна независима Палестина, управлявана съвместно от араби и евреи, като първите запазват демографското си мнозинство. В изпълнение на този план Обединеното кралство забранява създаването на еврейска държава и ограничава еврейската миграция в Палестина до 75 000 души през следващите 5 години. Ционисткото движение ⁷отхвърля плана категорично, а палестинците също не го приемат.

Ционисткото движение събрало се на конференцията в Билтмор в Ню Йорк през 1942 г., отрича правната или моралната валидност на Плана и, надхвърляйки неясната идея за „национален дом“, се застъпва за създаването на еврейска общност в Палестина. Ционизмът започва да се контролира от най-радикалното му крило.

От 1944 г. нататък ционисткото въстание срещу британците се засилва, като се стига до терористични актове като този, извършен от ционистката паравоенна група Лехи, която през ноември убива родения във Великобритания Уолтър Гинес. В опит да овладеят ситуацията британците провеждат операция „Агата“ на 29 юни 1946 г., която включва арестуването на голяма част от еврейското ръководство на Йишув, така наречената „Черна сабя“. В отговор Иргун извършва бомбен атентат на 22 юли 1946 г. в хотел „Крал Давид“ в Йерусалим, при който загиват 91 души, 28 от които британци. Британското обществено мнение, което за две години е загубило 150 военнослужещи в Палестина, оказва натиск, ускорявайки излизането на Обединеното кралство от Палестина.

По време на Втората световна война нацистка Германия и нейните съюзници избиват по институционализиран начин (известен като Холокост или, на иврит, Шоа) между 11 и 17 милиона души:

• Между пет и шест милиона са еврейски мъже и жени, въпреки че е трудно да се определи точната цифра с пълна точност, това е най-широко приетата международна оценка.
• Около 220 000 роми в Европа, от приблизително един милион роми, живеещи в Европа по това време.
• Останалите убити са принадлежали към различни групи: милиони полски комунисти; други сектори на политическата левица; съветски военнопленници; хомосексуалисти; хора с физически и умствени увреждания.

Холокостът оказва голямо влияние върху колективното съзнание на Запада и допринася за международното приемане на ционистката кауза и за приемането на еврейската колонизация на историческа Палестина, въпреки факта, че Холокостът е извършен от нацистка Германия, а не от палестинското арабско население на Палестина.

2.3. Резолюция 181 на Общото събрание на ООН

Общото събрание на Организацията на обединените нации (ОС на ООН) приема Резолюция 181 (II) на 29 ноември 1947 г. с 33 гласа „за“, 13 „против“ и 10 „въздържал се“. Тази резолюция, озаглавена „Бъдещо управление на Палестина“, съдържа план за разделяне на Палестина с икономически съюз на две суверенни и независими държави: арабска и еврейска; а град Йерусалим да бъде поставен под управлението на ООН. Въпреки факта, че арабското население по това време е повече от два пъти по-голямо от еврейското, планът разпределя 52 % от територията на израелския народ, докато палестинският народ поема останалите 46 %, с допълнителната трудност да не се радва на приемственост в своята територия. Това кара палестинците да отхвърлят плана.

Резолюцията беше придружена от приложение А, което включваше картата за разделяне на Палестина, възпроизведена по-долу както в оригиналния ѝ вариант, така и в съвременна цветна версия на същото разделяне; и от приложение Б с картата на границите на Йерусалим, също възпроизведена по-долу.

     

Дванадесет дни преди приемането на Резолюция 181, чийто главен еврейски преговарящ с британците беше Голда Меир, Меир постигна споразумение с краля на Йордания Абдула за разделяне на Палестина, тъй като и двамата бяха против създаването на палестинска държава в границите на Резолюция 181.

2.4. Едностранната декларация на Израел

След приемането на Резолюция 181 II на ОС на ООН, през януари 1948 г. Голда Меир пътува до САЩ, за да събере средства, тъй като ционисткото ръководство смята, че войната е неизбежна. Меир събира дарения в САЩ, за да закупи оръжия на стойност 50 млн. долара за Хагана – оръжия, които са от съществено значение за укрепването на ционистката военна стратегия, заложена в плана „Далет“ от 10 март 1948 г. Първата операция е „Нахшон“ през април 1948 г. за вдигане на блокадата на Йерусалим, провеждана от войски, водени от Абд ал-Кадир ал-Хусейни, племенник на мюфтията на Йерусалим. На 2 април Хагана завзема палестинското село Ал-Кастал (първото арабско село, което е завзето и разрушено от ционистите), а арабските страни отказват военна подкрепа на Ал Хусейни за връщането му. През тези седмици е извършено и клането в Дейр Ясин, по време на което ционистките паравоенни отряди от Иргун и Лехи избиват 120 цивилни палестинци (първото клане на много , дошли по-късно).

Накрая, на 14 май 1948 г. е обявена едностранната декларация за независимост на държавата Израел. Експерти по международно право ⁸ обаче твърдят, че Израел е създаден без легитимност върху територията. Въпреки това и до голяма степен в отговор на нацисткия Холокост, Израел в крайна сметка е приет в ООН през 1949 г.

3. Шестте арабско-израелски войни

Първата арабско-израелска война (1948-1949 г.) ⁹ е започната на следващия ден след обявяването на независимостта от пет арабски държави, недоволни от едностранната декларация (Египет, Ливан, Ирак, Йордания и Сирия), и включва прогонването на 750 000 палестинци от израелските войски и, т.нар. накба или катастрофа; систематичното разрушаване на 531 палестински села и 11 палестински града, които са изпразнени от жителите си; конфискуването на стотици хиляди хектари земя; и анексирането от Израел на 26 % от земята, предоставена на палестинските араби с Резолюция 181 (II), като окупира 77 % от територията на Мандата. Западният бряг преминава под йордански контрол, а Газа – под египетски контрол. Има 13 000 цивилни палестински жертви; между 10 000 и 15 000 арабски жертви в битка и 6373 израелски жертви (4000 войници и 2373 цивилни).

В противовес на традиционното израелско мнение, че палестинците са избягали по настояване на арабските армии, новите израелски историци ¹⁰, след като проучват материалите, които са частично разсекретени през 80-те години на ХХ век (въпреки че Морис е поискал по-широко разсекретяване, което е отказано от израелския Върховен съд през 1986 г.), твърдят, че палестинското население е било прогонено от селата си, а селата им са били разрушени и заличени от картата от израелските войски.

На 17 септември 1948 г. шведът Фолке Бернадот, първият посредник в историята на ООН, е убит в Йерусалим от Йешуа Коен, израелски ционистки терорист, принадлежащ към Лехи, в покушение, планирано от четирима души, един от които Ицхак Езерницки, бъдещият министър-председател на Израел Ицхак Шамир, само ден след като Бернадот е завършил изготвянето на предложението си за разделяне на две държави със специален статут за Йерусалим; и представи доклад за разрушаването на селата.

На 11 декември 1948 г. ОС на ООН приема Резолюция 194 (III), в която се провъзгласява правото на палестинските бежанци да се завърнат по домовете си и да бъдат обезщетени за претърпените загуби.

През 1949 г. ООН прави първи опит за мирна конференция – конференцията в Лозана, която не успява.

На 22 септември Арабската лига създава „Общопалестинско правителство“, което действа само в Газа, под египетски контрол, докато Йордания анексира Западния бряг на конференцията в Йерихон на 1 декември.

След нападението на Израел срещу египетските войски, разположени в Газа, египетският президент Насър издава указ за затваряне на Тиранския проток за кораби и самолети, идващи от или пътуващи за Израел. От своя страна Израел с подкрепата на Обединеното кралство и Франция предприема съвместно нападение срещу Египет в т.нар. суецка война от 1956 г., с която Израел окупира Синайския полуостров. Това беше война по избор ¹¹, предназначена за постигане на национални цели. Загиват между 1650 и 3000 арабски бойци, 172 израелски, 16 британски и 10 френски.

Френско-израелското сближаване довежда и до развитието на израелската ядрена енергетика, което се материализира през 1958 г. със създаването на атомната електроцентрала в Димона. Оттогава насам израелската ядрена програма остава извън рамките на международната законност, което се критикува както от международни организации, така и от израелски експерти.

В този контекст палестинците започват да се организират в различни сдружения, за да се противопоставят. Най-важната от тях е ООП (Организация за освобождение на Палестина), основана през май 1964 г. в Йерусалим с подкрепата на Арабската лига и по нареждане на египетския президент Насър като единна палестинска организация.

През 1967 г. Египет мобилизира войници в Синайския полуостров, което отново застрашава отплаването на израелските кораби към Червено море. На 5 юни 1967 г., в отговор на отказа на Египет да деблокира залива Акаба, Израел бомбардира египетски самолети на Синайския полуостров, с което започва Шестдневната война. През шестте дни на войната Израел завладява Ивицата Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим, Синайския полуостров и Голанските възвишения (Сирия). Войната води до втора вълна от 300 000-400 000 палестински бежанци – наксa, почти една трета от които стават бежанци за втори път. Повечето от тях отиват в изгнание в Ливан, Йордания, Сирия и държавите от Персийския залив. Загиват между 11 510 и 18 214 арабски и 777 израелски войници.

Арабските държави, които се срещат в Хартум (Судан) през септември 1967 г., се споразумяват за резолюция, чийто член 3 съдържа доктрината на трите „не“: никакви преговори, никакво признаване и никакъв мир с Израел.

На 22 ноември 1967 г. Съветът за сигурност на ООН (СС на ООН) единодушно приема Резолюция 242, в която е залегнал принципът „мир срещу територия“, т.е. че Израел ще постигне мир, когато върне територията, която е окупирал със сила по време на Шестдневната война.

Между 1967 и 1973 г. се води така наречената „война на изтощение„. Израел запазва военната си окупация на всички територии, завладени през 1967 г., като подлага палестинското население на военно положение и насърчава еврейското заселване в окупираните територии, в явно нарушение на Четвъртата женевска конвенция, чийто член 49 забранява прехвърлянето на цивилни лица от окупационната сила на окупираната територия. Що се отнася до Източен Йерусалим, Израел анексира тази част на града в края на войната от 1967 г. и започва да разрушава палестински квартали и да строи на тяхно място еврейски квартали.

През септември 1970 г. в Йордания се провежда „Черният септември“ – война с ниска интензивност между ООП и режима на Хюсеин в Йордания, която се счита за начало на изгонването на ООП от Йордания.

Успоредно с това през тези години ООП засилва нападенията срещу израелски интереси в Израел и извън него, като напр: палестинското отвличане на самолета „Сабена“ (8.05.1972 г.); клането на японската Червена армия, ръководено от пропалестинския японски републиканец Фусако Шигенобу, на летището в Лод, с 26 загинали израелци (30.05.1972 г.); и Мюнхенското клане, с 11 загинали израелци, единадесет спортисти, участващи в Олимпийските игри в Мюнхен, Германия (5 и 6.09.1972 г.).

Тогавашният министър-председател Голда Меир отказва да преговаря за освобождаването на палестински затворници в замяна на израелските спортисти, които за съжаление се оказват мъртви, и нарежда на израелските разузнавателни служби да се насочат към всички палестински главорези с операцията „Божи гняв“.

Между 1970 г. и 1973 г. външната политика на Голда Меир позволява руска и съветска емиграция на евреи от бившия Съюз на съветските социалистически републики (СССР) в Израел през Австрия, която се оценява на 200 000 души. На 28.09.1973 г. седем от тези еврейски емигранти са взети за заложници в Австрия от сирийски араби с искане за затваряне на еврейския транзитен център; и безопасно преминаване в арабска страна. Във Виена тогавашният израелски министър-председател Голда Меир се опитва да убеди тогавашния австрийски канцлер Бруно Крейски, който също е евреин, да не се поддава на „терористичния шантаж“, но Крейски успява да надделее над израелския натиск и да спаси живота на седем души, за разлика от Мюнхен предишната година.

Войната Йом Кипур, Рамаданската война или Октомврийската война е въоръжен конфликт между Израел и арабските държави Египет и Сирия, които започват нападението си, за да си върнат териториите, окупирани от Израел след войната от 1967 г., на 6 октомври 1973 г., на еврейския празник Йом Кипур. Египетската армия прекосява Суецкия канал, като бързо преодолява израелската отбрана. В същото време сирийските сили настъпват към Голанските възвишения. След като си възвръща Синайския полуостров, египетският президент Садат решава да спре египетския фронт, позволявайки на Израел да съсредоточи всичките си сили на северния фронт, нахлува в Сирия и заплашва столицата Дамаск; в същото време Израел напредва в синайската контраофанзива, изтласквайки египтяните обратно отвъд границите си и през Суецкия канал. Загиват между 8000 и 18 500 арабски бойци и между 2521 и 2800 израелски жертви.

Изправени пред тази реалност, арабските страни решават да започнат икономическа война и налагат ембарго върху петрола на страните, които помагат на Израел, като същевременно намаляват продажбите в опит да повишат цените. Ефектът от нея, останал в историята като петролната криза от 1973 г., е дестабилизиране на международната икономика, което оказва натиск върху САЩ и СССР да постигнат споразумение чрез ООН, в резултат на което се стига до Резолюция 338 на Съвета за сигурност на ООН от 22 октомври 1973 г., която позволява да се постигне прекратяване на огъня на 25 ноември и препоръчва започването на преговори с цел „постигане на справедлив и траен мир в Близкия изток“. Египет започва да се отдалечава от съветските тези и да се ориентира към САЩ, докато Сирия запазва позициите си, свързани със СССР.

На 21 декември 1973 г. се провежда Женевската конференция, организирана от ООН с цел посредничество за постигане на мир, но и тя се проваля.

На 11 ноември 1974 г. Ясер Арафат, в качеството си на лидер на ООП, се обръща към Общото събрание на ООН в Ню Йорк с реч, в която обяснява историческия произход на конфликта и се стреми да договори справедлив мир.

Засиленото чувство за уязвимост, предизвикано от египетско-сирийската офанзива, подтиква Израел да започне едностранни мирни преговори с Египет и на 17 септември 1978 г. египетският президент Садат и израелският министър-председател Бегин подписват мирните споразумения от Кемп Дейвид в присъствието на президента на САЩ Джими Картър. Това споразумение бележи първия мирен договор на Израел с арабска държава и прилагането за първи път в историята на Израел на доктрината „земя срещу мир“, заложена в Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН. Израел трябваше да върне териториите, завоювани през 1967 г., включително да разруши няколко селища, създадени на север от Синайския полуостров. Египет е възприеман като предател на арабската кауза; президентът му Садат е убит през 1981 г. и страната е отстранена от Арабската лига до повторното ѝ приемане през 1989 г.

След Черния септември 1970 г. хиляди палестински партизани са изгонени от Йордания, а ООП решава да създаде бази в Ливан. През 1978 г. ООН разполага в района междинни сили (ЮНИФИЛ), но напрежението продължава.

През юни 1982 г. Израел нахлува в Ливан в рамките на операция „Мир за Галилея“, като разчита на християните-маронити. С посредничеството на САЩ палестинските бойци са евакуирани, а ръководството на ООП е установено в Тунис. Убийството на християнмаронитския президент Гемайел от сирийски агент провокира навлизането на подкрепяните от Израел ливански фаланги в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила, което води до „клането в Шабра и Шатила„, причинило смъртта на около 6000 палестинци и може да се разглежда като част от дългата ливанска гражданска война (1975-1990 г.).

През октомври 1985 г. Израел бомбардира централата на ООП в Тунис, което е остро критикувано от ООН (Резолюция 573 на Съвета за сигурност на ООН).

4. Първата палестинска интифада и надеждата за мир със споразуменията от Осло от 1993 г. и Таба от 1995 г.

През декември 1987 г. започва така наречената Първа интифада – палестинско народно движение –  в Ивицата Газа, Западния бряг и Източен Йерусалим срещу израелските окупационни сили с цел прекратяване на окупацията, въпреки че пряк повод за това е убийството на четирима работници в Джабалия (Газа), когато автомобилът им е блъснат от израелски военен камион. По това време духовникът Ахмед Ясин създава Хамас – сунитско ислямистко движение, свързано с Мюсюлманското братство, което Израел насърчава в началото на съществуването му, за да подхрани съперничеството с ООП, ръководена от Ясер Арафат.

Първата интифада продължава до 1993 г. и води до смъртта на около 1374 палестинци и 93 израелци.

На 15 ноември 1988 г. в Алжир е провъзгласена едностранната Палестинска декларация за независимост, която преди това е одобрена от Палестинския национален съвет (ПНС), законодателния орган на ООП. Тя насърчава признаването на Палестина от няколко държави от ООН.

Между 30 октомври и 1 ноември 1991 г. на Мадридската мирна конференция се събират делегации от Израел, Сирия, Ливан, Египет и йорданско-палестинска делегация, спонсорирана от САЩ и СССР, последвана от десет кръга преговори във Вашингтон. Преговорните кръгове не се осъществяват: (1) в първия им етап, когато главен израелски преговарящ е Шамир, „тъй като идеологическата му привързаност към Голям Израел не оставя много място за компромис“; и (2) във втория им етап, когато екипът на САЩ се променя след изборите, тъй като Клинтън отново едностранно подкрепя израелските тези и вече не е в състояние да действа като честен посредник. ¹².

Успоредно с това се провеждат преки тайни мирни преговори между Израел и ООП под норвежка егида, които водят до споразуменията от Осло – първото между Израел и ООП на 13.09.1993 г., подписано във Вашингтон; и второто, парафирано в Таба на 24.09.1995 г. и подписано във Вашингтон на 28.09.1995 г. С тези споразумения беше създадена Палестинската национална власт (ПНА), която щеше да отговаря за управлението на различни обществени политики в Газа и Западния бряг, който беше разделен на зони А, Б и C; Израел запази външната политика, отбраната и границите; бяха дадени пет години за преговори за постоянно споразумение, което да разгледа въпроси като статута на Йерусалим, палестинските бежанци и израелските селища.

Въпреки това и според тогавашния министър-председател Перес в Съвета на министрите на 13 август 1995 г. споразумението от Таба позволява на Израел „да запази в израелски ръце 73 % от палестинската земя на Западния бряг; 97 % от сигурността си и 80 % от водните си ресурси“. ¹³.

На 26 октомври 1994 г. Израел и Йордания подписват мирно споразумение, което нормализира отношенията и слага край на териториалните спорове.

Въпреки това, точно когато изглеждаше, че мирът започва да прониква – и неговите архитекти получиха Нобелова награда за мир за 1994 г. – първо през февруари 1994 г. се случи клането в Хеброн, при което израелски американец уби 29 палестинци и след което започнаха палестински самоубийствени атентати; и на 4 ноември 1995 г. убийството на тогавашния израелски министър-председател Исак Рабин от израелски религиозен ционистки екстремист/ционист терорист ¹⁴.

5. Радикализация на израелската политика, втората интифада и сянката на мира

През 1996 г. в Израел на власт идва партията Ликуд (ционистка десница) под ръководството на Бенямин Нетаняху, който отново настоява за създаване и разширяване на еврейските селища на палестинска територия.

По същото време през 1996 г. се провеждат първите президентски и парламентарни избори в Палестина: Арафат печели първите с 88 % от гласовете, а неговата партия „Фатах“ – 55 от 88-те места във вторите.

През 1999 г. лейбъристите отново печелят в Израел с Ехуд Барак и мирните преговори са възобновени: спонсорираните от САЩ преговори в Кемп Дейвид през юли 2000 г. и преговорите между Израел и ПНА през януари 2001 г. в Таба (Египет) за решаване на нерешените въпроси, въпреки че не е постигнато споразумение поради близостта на парламентарните избори в Израел.

На 29 септември 2000 г. тогавашният кандидат на Ликуд Ариел Шарон посещава джамията Ал-Акса в Йерусалим, третото по святост място в исляма, в предизвикателен жест, който, съчетан с огромно разочарование от липсата на осезаем напредък за палестинската кауза, предизвиква Втората интифада. Тя продължава до 2005 г. и води до смъртта на около 3368 палестинци и 1008 израелци.

Резолюция 1397 на СС на ООН от 12 март 2002 г. подкрепя Палестина като държава, която живее рамо до рамо с Израел „с признати и сигурни граници“; тя призовава за прекратяване на насилието и за връщане към мирните преговори.

Арабската мирна инициатива, приета от срещата на върха на Арабската лига в Бейрут на 27 март 2002 г., предлага да се положат основите на мира.

През април 2002 г. САЩ, ЕС, Русия и ООН създават в Мадрид т.нар. мадридска четворка с офиси в Източен Ерусалим, за да се опитат да се справят с нарастващото насилие и да върнат мирния процес в правилната посока. На 30 април 2003 г. Квартетът представи триетапна Пътна карта за мир, включваща създаването на суверенна и независима палестинска държава до 2005 г., която беше одобрена от Израел, ПНА и САЩ, както и от Съвета за сигурност на ООН с Резолюция 1515 от 19.11.2003 г.

6. Подготовка на крайната игра за Газа и края на мечтата за палестинска държава

Шарон встъпва в длъжност като израелски министър-председател през март 2001 г. и по време на мандата си, от една страна, започва изграждането на стената, която разделя Израел от Западния бряг и която е обявена за противоречаща на международното право и незаконна от Международния съд (МС) ¹⁵ на 9.07.2004 г., а от друга страна, през август 2005 г. извършва едностранно изтегляне от Газа и разрушава 21 израелски селища в Газа, въпреки че Израел продължава да контролира 6 от 7-те гранични контролно-пропускателни пункта в Газа (останалият, Рафах, теоретично се контролира от Египет, въпреки че на практика Израел упражнява окончателен контрол), както и въздушното и морското пространство и обществените услуги (вода, електричество, телекомуникации и др.).

През януари 2006 г. в Палестина за втори път се провеждат избори: Махмуд Абас от Фатах печели президентските избори с 62 % от гласовете, а „Промяна и реформа“ (Хамас) печели парламентарните избори със 72 от 132 места. През март 2006 г. Исмаил Хания от Хамас е назначен за министър-председател на Палестина. Реакцията на Израел беше да прекрати финансовите трансфери за ПНА и да окаже натиск върху Четворката да окаже натиск върху Абас, който в крайна сметка разпусна палестинското правителство на Хания през май 2007 г. И все пак, ако се прочетат изявленията на Хания, той не призовава за „унищожаване на Израел“, а за признаване от Израел на палестинската държава и правата на нейния народ, и смята, че докато продължава израелската окупация, палестинската съпротива е легитимна. От 2006 г. в Палестина не са провеждани парламентарни избори; ПНА управлява Западния бряг, а Хамас – Газа, след което Израел и Египет въвеждат блокада на Газа. Всички последващи опити за обединение на палестинските политици (2017 г. в Кайро или 2022 г. в Алжир) се провалиха.

След като Газа беше прочистена от еврейски заселници и палестинската политическа класа беше разделена, Израел започна да съсредоточава операциите си в Газа.

По време на операция „Излято олово“ Израел започва да бомбардира позиции на Хамас в Газа, последвани от сухопътна, морска и въздушна офанзива между 27 декември 2008 г. и 18 януари 2009 г., при която загиват 1300 палестинци и 11 израелци.

Между 14 и 21 ноември 2012 г. Израел започва операция „Стълб на отбраната“ срещу Газа, при която са убити 162 палестинци, включително лидерът на Хамас Ахмед Джабари.

От 8 юли до 26 август 2014 г. Израел стартира операция „Могъщата скала“ над Газа, при която са убити около 2200 палестинци и 73 израелци.

Великият марш на завръщането в Газа, който се застъпваше за правото на палестинските бежанци на завръщане, изправи жителите на Газа срещу Израел между 2018 и 2019 г. и доведе до смъртта на около 312 палестинци.

Между 6 и 21 май 2021 г. възниква нов конфликт след ракетен обстрел от Газа в отговор на изселването на палестински семейства от Шейх Джарра в Източен Йерусалим и последвалите израелски нападения, в резултат на които загиват 253 палестинци и 13 израелци. Като се добавят горните данни, между 2008 г. и 2021 г. в Газа са загинали 4200 палестински цивилни граждани.

Към 7 октомври 2023 г. се води шестата война в Газа след едностранното изтегляне на Израел от Ивицата през 2005 г. Този конфликт е разгледан в отделен документ на този уебсайт.

Успоредно с това Израел редовно извършва, особено на Западния бряг и в Източен Йерусалим:

1. Ограничения на движението и принудително затваряне на жилища;
2. събаряне на къщи (5598 между 2006 г. и септември 2023 г.);
3. произволни административни задържания (1310 през септември 2023 г.);
4. Задържания по съображения за сигурност (4764 през септември 2023 г.) – всички тези данни са изчислени от израелската неправителствена организация за правата на човека Btselem.
5. В него се посочва и количественият брой на палестинците, убити от Израел като жертви на извънсъдебни убийства. По този начин същата неправителствена организация е определила количествено броя на палестинците, убити от израелци, както от официалните израелски власти, така и от заселници, на 10 672 души между 2000 г. и септември 2023 г. (в сравнение с 1330 израелци, убити от палестинци).

Освен това нарушаването на човешките права на палестинското население от страна на Израел е отразено в последователни доклади на ООН. ¹⁶

От своя страна международната общност продължава, като позволява безнаказаността на Израел да продължава, да одобрява мирни предложения, които не са се осъществили.

Спонсорираната от САЩ конференция в Анаполис през ноември 2007 г. определи края на 2008 г. като краен срок за постигане на окончателно споразумение по всички нерешени въпроси, свързани с постоянния статут.

Президентът на САЩ Барак Обама се опита да възобнови мирните преговори, като се срещна поотделно с министър-председателя Нетаняху и президента Абас през март 2014 г., но не бе постигнат напредък.

В Резолюция 2334 на Съвета за сигурност на ООН от 23 декември 2016 г. се подкрепя решението за две държави и се отбелязва, че „създаването на селища от Израел на палестинската територия, окупирана от 1967 г., включително Източен Йерусалим, няма правна валидност“.

Президентът на САЩ Тръмп подкрепи подписването през 2020 г. на мирни споразумения между Израел и няколко арабски държави, известни като Споразуменията от Абрахам, включително с Обединените арабски емирства (ОАЕ) на 13 август; с Бахрейн на 15 септември; със Судан на 23 октомври и с Мароко на 10 декември.

През септември 2022 г. Независимата комисия за разследване на окупираните територии публикува доклад, в който подробно се описва положението на окупацията. На 30 декември 2022 г. Общото събрание на ООН прие Резолюция A/77/247, в точка 18 от която се отправя искане към Международния съд за становище относно правните последици от окупацията, т.е. относно незаконността на израелската окупация и задължението за оттегляне. Очаква се Международният съд да даде становището си през втората половина на 2024 г.

7. Кратко историческо обобщение по отношение на територията, населението и идеологията

Настоящата „Кратка хронология“ предоставя поредица от нишки, които ни позволяват да обобщим какво се е случило в земите на историческа Палестина от появата на политическия ционизъм през 1900 г. по отношение на:

7.1 Територия

От приблизително 26 300 км² историческа Палестина, в плана за разделяне от 1947 г. 46% са разпределени за араби, а 52% – за евреи. Въпреки това Израел увеличава притежаваната от него територия по различни начини:

1. Покупки на земя: интензивни от 1881 г. до 1948 г. Въпреки това през 1948 г. само 6 % от територията на историческа Палестина е в еврейски ръце.
2. Унищожаване на 500 палестински села по време на Накба през 1946-49 г., присвояване на тези територии и заличаване на палестинската идентичност от тези места.
3. Анексиране на територии чрез последователни войни, като през 1948 г. са анексирани 26 % от палестинската земя; и упражняване на окупационна власт върху цялата палестинска територия от 1967 г. насам – окупация, която е незаконна.
4. Анексиране на територия чрез ционистки селища върху окупирана палестинска земя, изградени от 1967 г. насам. Според израелската неправителствена организация за защита на правата на човека Бцелем тези селища и обслужващите ги инфраструктури дават на Израел и израелските заселници пряк контрол върху 40 % от Западния бряг и 63 % от зона С на Западния бряг. Израел увеличава броя на заселниците на Западния бряг, с изключение на Йерусалим, от 800 през 1973 г. на 111 600 през 1993 г.; на 234 000 през 2004 г. и на 468 300 през 2022 г.; а броят на заселниците в Източен Йерусалим се е увеличил от 124 000 през 1992 г. на 236 200 през 2021 г. Въпреки това продължаващо разширяване, селищата са незаконни в съответствие с чл. 49 от Четвъртата женевска конвенция от 1949 г. и Резолюция 2234 на Съвета за сигурност на ООН от 2016 г., както наблюдава и осъжда и ЕС.

Продължаващата окупация на палестинската територия от Израел означава, че земята, която е на разположение на бъдещата палестинска държава, се свива.

7.2. Население

По отношение на населението следва да се подчертае следното:

1. Експоненциално нарастване на еврейското население – от 9 817 души през 1881 г. до 6 982 000 души през 2021 г. Това рязко увеличение на еврейското население се дължи на две причини: а) от една страна, на миграционните вълни, насърчавани от политическия ционизъм и стимулирани от Обединеното кралство след окупацията на Палестина през 1917 г.; и б) от друга страна, на високата раждаемост на ултраортодоксалните еврейски жени (хареди), която е около 4 %, с което хареди населението на Израел  от 750 000 през 2009 г., 1 280 000 през 2022 г. и приблизително два милиона през 2033 г.
2. Палестинското арабско население, което при британското преброяване на населението на Палестина през 1922 г. е 657 560 души, 86,84 % от общия брой, сега наброява 7 478 450 души, живеещи в Палестина и Израел.
3. За всяко окончателно мирно споразумение е от съществено значение да се има предвид палестинското население, прогонено преди (250 000) и по време на (750 000) 1948 г. и през 1967 г. (350 000), и техните потомци – население, което UNRWA (Близкоизточната агенция на Организацията на обединените нации за помощи на палестинските бежанци и организация на работата БАПОР) оценява на 5,9 милиона бежанци.
4. Конфликтът има много висока цена в човешки животи, особено за палестинското население. Според моите изчисления ¹⁷ от началото на конфликта в началото на ХХ век до септември 2023 г. са загинали 79 338 арабо-палестинци и 12 159 евреи-израелци, общо 91 497 човешки същества.

7.3. Идеология: ционизмът

Идеологията, която ръководи както създаването, така и развитието на Израел, е ционизмът. От самото начало ционизмът се стреми, както предупреждава Чърчил в своята Бяла книга от 1922 г., към създаването на еврейска държава върху цялата територия на историческа Палестина, т.е. към Голям Израел, което аз наричам „крайната цел на ционизма“.

За да формулира тази цел, която е несъвместима с палестинска държава, ционизмът, както светски, така и религиозен, прибягва до насилие, за да провали последователните политически стратегии за споделена държавност:

1. Стратегията за двунационална държава, застъпена от Обединеното кралство през 1939 г. с плана „Макдоналд“, на която светският ционизъм се противопоставя от самото начало и която кара ционизма да прибегне до тероризъм, за да прогони британците оттам (убийството на Гинес през 1944 г. и бомбеният атентат в хотел „Крал Давид“ през 1946 г.).
2. Стратегията на ООН за интернационализация на Йерусалим провокира ново убийство от страна на светските ционисти – това на първия посредник в историята на ООН, шведа Бернадот, през 1948 г., ден след като той представя своя План, който включва специален статут за Йерусалим.
3. Стратегията за две държави (споразуменията от Осло от 1993 г. и от Таба от 1995 г.) е спряна от ново ционистко убийство, този път религиозно, през 1995 г. – на израелския министър-председател Ицхак Рабин, който ги е подписал.

По подобен начин ционизмът успя да формулира политика на безнаказаност спрямо Израел, който в бинома окупатор-окупиран заема позицията на политическа, икономическа, военна и информационна сила и който е подкрепян от елементи като:

1. Систематично неспазване на международното законодателство, произтичащо от Организацията на обединените нации, което изисква от Израел да сложи край на окупацията, да премахне стената, да спре заселването или да зачита човешките права на палестинското население, за което разчита на безусловната военно-политическа свръхпротекция на САЩ и на тяхната икономическа подкрепа (77 милиарда долара между 1948 г. и 1992 г. и между 3 и 4 хиляди годишно оттогава насам, т.е. около 180 милиарда долара).
2. Заинтересована употреба на огромния ефект, който Холокостът имаше върху колективната съвест на Запада, за да се парализират значителна част от международните участници, включително в рамките на ЕС.
3. Умишленото смесване на критиката на еврейската раса (известна като антисемитизъм и равностойна на вид расизъм, който е наказуем в повечето национални законодателства) с критика на ционизма (известна като антиционизъм и равностойна на критика на политическа идеология и следователно разрешена в повечето национални законодателства). На тази основа те успяват да дискредитират, да притиснат в ъгъла и накрая да заглушат всяка критика. Критикуването на нарушаването на правата на човека от страна на Израел или на нежеланието му да допринесе за създаването на суверенна и жизнеспособна палестинска държава не е антисемитизъм, а антиционизъм и е легитимно. Има много евреи, които критикуват ционизма, евреи, които очевидно не са антисемити.
4. Умело използване на понятието „тероризъм„, за да се припише на окупираното население и неговите лидери, като умишлено се забравя, че палестинската кауза е кауза на предстояща деколонизация според „Четвъртия комитет: Специалният комитет по политическите въпроси и деколонизацията“, следящ палестинския въпрос; и че Резолюция 37/43 на Общото събрание на ООН от 3 декември 1982 г. в своята точка 2 потвърждава „легитимността на борбата на народите за независимост и… освобождение… от окупация… с всички средства, с които разполагат, включително въоръжена борба“.
5. Още по-умело боравене с ционистките лобита или групи за натиск в света, като например много мощната американска AIPAC; и чрез тези лобита – умела стратегия за позициониране в кръговете на властта както на национално, така и на международно равнище, както политическа, така и икономическа, финансова и медийна. По-конкретно и като пример, в САЩ, въпреки че евреите съставляват едва 2 % от населението, в администрацията на президента Байдън евреи заемат много от ключовите постове, като например държавен секретар (Блинкен), министър на финансите (Йелън), министър на вътрешните работи (Майоркас), главен прокурор (Гарланд), директор на националното разузнаване (Хейнс), началник на канцеларията на Белия дом (Клейн) и заместник-директор на Централното разузнавателно управление (Коен).

Бележки под линия

1. Първоначално понятието „семитски“ е било лингвистично понятие, отнасящо се до езици, които са имали общ произход (иврит, арабски, арамейски и др.). През XIX в. това понятие придобива расово значение и се отъждествява с еврейската раса, поради което терминът „антисемитски“ днес се прилага за факта, че си против евреите, въпреки че, строго погледнато, би било да си против всеки семит, включително и арабите.[↩]
2. Евреите са прогонени от Иберийския полуостров (областта, която на иврит се нарича „Сефарад“) през 1492 г. от Кастилия и Арагон, 1496 г. от Португалия и 1498 г. от Навара.  Евреите, прогонени от Иберийския полуостров, впоследствие получават името сефарадски; те продължават да говорят ладино (вариант на старокастилски); а през 2015 г. испанските Генерални кортеси приемат закон, с който признават за испанци преките потомци на сефарадските евреи, прогонени между 1492 и 1498 г. Евреите, които не са били прогонени, са били принудени да приемат християнството.

   Евреите обаче не са единствените; мюсюлманите също са прогонени от християнския Иберийски полуостров. Така през 1502 г. е наредено всички пълнолетни мюсюлмани да бъдат прогонени от Кастилия, а през 1527 г. всички мюсюлмани в Арагон са принудени да приемат исляма (тогава ислямът официално престава да съществува в новородена Испания), но тъй като това не е достатъчно за изкореняването на исляма, през 1609 г. тогавашният крал на Испания и Португалия Филип III прогонва 300 000 мориско (мюсюлмани, насилствено покръстени в католицизъм, но все още изповядващи исляма). В Испания и Португалия все още няма закон, който да признава за испанци и/или португалци преките потомци на мюсюлманите и/или морискосите, прогонени между 1502 и 1609 г. Възможно ли е това да се дължи на по-малкия лобистки капацитет на мюсюлманските лобита за разлика от еврейските лобита, като под лоби се разбира „група или организация, посветена на оказване на влияние върху политици или държавни органи в полза на определени интереси“? Може би…[↩]

3. Източници:

   (1) Османското преброяване от 1881-1882 г. регистрира в трите окръга, които по онова време съставляват историческа Палестина (Акка, Белка и Кудус), общо население от 425 966 жители, от които палестинските араби ще бъдат 413 729 (371 969 мюсюлмани и 41 760 християни) и 9817 евреи според информацията, налична в книгата на Кемал Керпат „Ottoman population 1830-1914 demographic and social characteristics„, University of Wisconsin Press, 1985 г. Съставилa съм таблица със съответствията между тези три османски района и днешните Палестина и Израел: Karti dopolnitielni obshto prebroiabane 1881.  Съставилa също така от книгата на Керпат всички данни относно населението в историческа Палестина през 1881 г., разпределени по религии, и можете да ги изтеглите оттук: Osmansko obshto prebroibane 1881.

   (2) г За британското преброяване от 1922. вижте: https://ia804709.us.archive.org/3/items/PalestineCensus1922/Palestine%20Census%20(1922).pdf. По-конкретно във фундаменталните таблици I и XXI (стр. 8 и 59) от самото преброяване можете да ги разгледате тук, въпреки че този оригинал е достъпен само на английски език: 1922 Palestine British Census pags 1-8 & 59.

   (3) Британската „селска статистика“ от 1945 г. [може да бъде изтеглена от: https://users.cecs.anu.edu.au/~bdm/yabber/census/VillageStatistics1945orig.pdf] включва на първата си страница данни за населението (за по-лесно четене можете да кликнете върху този опростен файл, който е достъпен само на английски език: 1945 Village Statistics original-1-3; и в тази статистика британците отбелязват също, че през 1945 г. еврейското население притежава само 6% от палестинската земя.

   Във всеки случай, тъй като параметрите не са абсолютно еднакви и в трите документа, сравнението трябва да се прави с повишено внимание, например по отношение на (1) евреи, мюсюлмани, християни, латини, протестанти и т.н., т.е. религии; по отношение на (2) различните религии в таблица I и езиците, повечето от които са арабски, в таблица XXI; и по отношение на (3) евреи и араби, т.е. смесване на религията с расата.[↩]

4. Евреинът Артур Гинсберг, чийто псевдоним е Ахад Ха’ам, пише през 1891 г., след първото си посещение в историческа Палестина: „Ние имаме навика да вярваме… че земята там сега е изцяло пустинна, безводна и необработваема… но истината е съвсем друга. В цялата страна е трудно да се намерят обработваеми полета, които да не са вече култивирани.“ https://www.jewishvirtuallibrary.org/ahad-ha-rsquo-am[↩]
5. Много е трудно да се получат надеждни обобщени данни за смъртните случаи на араби и евреи по време на британския мандат. Вж. стр. 26 от книгата на Доминик Видал, „Antisionisme=Antisémitisme? Réponse à Emmanuel Macron“, Libertalia, 2018 г. и страницата в Уикипедия, съдържаща частични списъци: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_killings_and_massacres_in_Mandatory_Palestine#cite_ref-RAABIC_1-19.[↩]
6. https://www.un.org/unispal/document/auto-insert-196917/ В рамките на тази връзка отидете на документ № 5 и по-конкретно на неговото приложение (enclosure in № 5), на неговия втори параграф, шесто изречение.[↩]
7. На уебсайта на Израелския музей на Холокоста се посочва, че след Бялата книга от 1939 г. „ционистите са изправени пред ситуация, която изисква нови решения… ционистите трябва да признаят, че алтернативата на държава в Палестина – активният, дори насилствен вариант – им е наложенаһттр://…. Сега, след май 1939 г., „революционната опция“, спомената от Хаим Арлозоров през 1932 г., е на лицеһттр://….По време на 21-ия ционистки конгрес (Женева, август 1939 г.)… Давид Бен-Гурион, председател на Еврейската агенция, обявява „Бялата книга“ създаде вакуум в Мандата. За нас „Бялата книга“ не съществува под никаква форма, при никакви условия и при никакво тълкуване… и от нас зависи да запълним този вакуум, само ние… Само ние ще трябва да действаме така, сякаш сме държавата в Палестина; и ще трябва да действаме така, докато не станем и така, че да станем държавата в Палестина“. https://www.yadvashem.org/articles/academic/holocaust-factor-birth.html[↩]
8. Вж. книгата „El proceso de paz en Palestina“ на Алфонсо Иглесиас Веласко, професор по международно публично право в Мадридския автономен университет (UAM) (ediciones UAM, 2000 г., стр. 36-37). За по-подробен анализ на този въпрос вж. друг документ в този раздел на уебсайта, озаглавен: „Propuesta de Solución al Conflicto entre Israel y Palestina“ (Предложение за решение на конфликт между Израел и Палестина).[↩]
9. На тези два уебсайта са изброени съответно всички арабско-израелски и израелско-палестински войни от 1948 г. до наши дни.[↩]
10. Сред тези историци и техните трудове си струва да се споменат следните: Илан Папе с „The Ethnic Celansing of Palestine“, Oxford Oneworld, 2006 г. [https://yplus.ps/wp-content/uploads/2021/01/Pappe-Ilan-The-Ethnic-Cleansing-of-Palestine.pdf)] и Бени Морис с „The Birth of Palestinian Refugee Problem Revisited“, Cambbridge University Press, 2004 г., [http://larryjhs.fastmail.fm.user.fm/The%20Birth%20of%20the%20Palestinian%20Refugee%20Problem%20Revisited.pdf]. Интерактивна карта на градовете и селата, от които палестинското население е прогонено по време на Накба, може да бъде намерена на следната страница: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_towns_and_villages_depopulated_during_the_1947%E2%80%931949_Palestine_war. Можете също така да посетите уебсайтове като: https://www.zochrot.org/articles/view/56528/en?iReturn; https://www.palestineremembered.com/index.html.[↩]
11. Айн Брейра: еврейският принцип за „липса на алтернатива“. Този принцип, който е в основата на ционисткия разказ за участието на Израел в последователни войни, е нарушен през 1982 г., когато израелският министър-председател Менахем Бегин изнася лекция във Военната академия за войните по избор и войните без избор и твърди, че както войната в Синай през 1956 г., така и войната в Ливан през 1982 г. са войни по избор, предназначени за постигане на национални цели. https://www.gov.il/en/pages/55-address-by-pm-begin-at-the-national-defense-college-8-august-1982[↩]
12. За анализа на израелския историк Ави Шлайм за Шамир и за това как и защо САЩ престанаха да бъдат честен посредник, вж. глава 7 от книгата му от 1995 г. „Война и мир“. Книгата може да бъде прочетена на английски език на адрес: https://archive.org/details/warpeaceinmiddle0000shla/mode/1up. За повече информация относно споразуменията от Осло щракнете върху хипервръзката. За по-подробен анализ както на тази мирна конференция, така и на цялата мрежа от споразумения, които последваха, вижте друг документ в този раздел на уебсайта, озаглавен: „Предложение за решение на конфликт между Израел и Палестина“[↩]
13. Когато интернет не съществуваше, информацията трябваше да се проверява в различни международни годишници. Един от тях, и може би най-известният, беше „Keesing’s Record of World Events“, известен още просто като „Keesing“. Е, в неговия том 41, номер 7/8, от 25.09.1995 г., стр. 40704, откриваме твърдението, на което току-що беше отговорено. Този документ е приложен по-долу и трябва да отидете на третата страница на този pdf файл и да видите това, което е подчертано в жълто: 1995 Páginas del Keesing’s Recorld of World Events.[↩]
14. “Религиозният ционизъм и убийството на Рабин“. Tradition: A Journal of Orthodox Jewish Thought, том 48, № 4, 2015 г., стр. 12-17. JSTOR, http://www.jstor.org/stable/44821371. Там се обяснява, че Рабин е бил убит, защото неговият убиец, Игал Амир, го е смятал за родеф, преследвач, който застрашава живота на евреите, съгласно еврейския „дин родеф“ или еврейския „закон за преследвача“, обявен от Маймонид, който задължава човек да спаси всеки преследван от неговия преследвач, дори ако това означава да убие преследвача. Същият принцип Израел прилага при своите целенасочени убийства в границите на Израел и извън тях – убийства, които са незаконни съгласно международното право.[↩]
15. Консултативното становище на МС, което е достъпно само на английски и френски език, може да бъде намерено на уебсайта на МС: https://www.icj-cij.org/case/131, като кликнете върху дясната колона под „Advisory opinion“, същината е в параграф 163[↩]
16. Съществуват безброй документи на ООН, и по-специално на нейния Върховен комисар по правата на човека, OHCHR, които се занимават с този въпрос; като „бутон за пример“ вижте: https://www.ohchr.org/en/special-procedures/sr-palestine; https://undocs.org/en/A/73/447; https://undocs.org/es/A/77/356. Въпросът за нарушаването от страна на Израел на човешките права на палестинското население ще бъде анализиран по-задълбочено в друг документ в този раздел на уебсайта, озаглавен: „Предложение за решение на конфликт между Израел и Палестина“.[↩]
17. Не са ми известни статистически данни, които да показват общия брой на арабско-палестинските и еврейско-израелските граждани, загинали в израелско-палестинския конфликт. Аритметичната сума на цифрите, посочени в тази „Кратка хронология“ (намиране на средното аритметично, когато е посочен диапазон), дава най-малко 68 666 арабо-палестинци и 10 829 евреи-израелци, които са загубили живота си в конфликта от 1900 до 1999 г. Всички тези цифри са извлечени от съответните уебсайтове и/или книги, чиито препратки могат да бъдат намерени като бележки под линия в pdf файла, който придружава испанската-кастилската версия (castellano) на тази статия на този уебсайт. Ако тези данни се добавят към данните, предоставени от неправителствената организация B’tselem за периода от 2000 г. до септември 2023 г., общият брой на загиналите между 1900 г. и септември 2023 г. ще бъде 79 338 арабо-палестинци и 12 159 евреи-израелци.[↩]