През учебната 1986/1987 година бях в 3-ти клас на B.U.P. (Bachillerato Unificado Polivalente) – тогава предпоследната година от предуниверситетското образование в Испания (която днес съответства на 1-ви клас на Bachillerato). Учех в гимназия „Мигел Ернандес“ в Аликанте.
Тази година беше първият път (и ми се струва, че и последният) , когато изпратих разказ на литературен конкурс, по-конкретно на конкурса, организиран от Асоциацията на родителите на гимназията (APA… по онова време, след края на франкизма, тя все още се наричаше APA… с течение на времето и напредъка на демокрацията в Испания… APA започнаха да включват и нас, майките, и да се наричат AMPA, Асоциация на майките и бащите)…
Е, APA/AMPA сметна за добре да ми присъди втората литературна награда в категорията „разказ“. В плика с наградата имаше тази поздравителна картичка и парична награда (не си спомням точно, но мисля, че бяха 500 песети, около три евро и нещо). Бях изключително щастлива… Първата ми награда! Тогава предчувствах, че като порасна, ще се посветя на писането… и да, не бях напълно на грешен път – писала съм много през живота си, но преди всичко съм писала доклади, речи, имейли… Нищо общо с онази моя младежка мечта да се посветя на литературата.
Трябваше да представим машинописен текст и точно това направих. Написах го на ръка, а след това го преписах на пишещата машина на майка ми. По онова време вече съществуваха персоналните компютри, но те бяха разпространени предимно в страни като САЩ или Япония. В Испания, поне в моето семейство, все още не бяха стигнали, така че продължавах да използвам пишещата машина.
Тук качвам оригиналната версия на онзи текст, който представих на пишеща машина, озаглавен ODAM.
А ето и пълният текст на онзи мой първи (и последен) разказ, спечелил награда:
ОДАМ
Вървях бавно по мрачните улици, изпълнени с толкова слаба и размита светлина, че едва се забелязваше с просто око. Валеше. Падаше вода. Едва доловима вода, леки капчици. Аз си спомнях, докато краката ми вървяха безцелно по криволичещите улички на този хилядолетен град. Спомнях си деня, в който го срещнах. Носеше дълго черно палто, старо, износено от употреба, а удълженото му лице ми се стори загадъчно, дори привлекателно, но не красиво. Имаше огромни сини очи, чиято дълбочина приличаше на безкраен път на нежност… Колкото повече ги гледах, толкова повече ме заслепяваха и пленяваха. Беше мимолетен поглед, незначителен миг, който по-късно преувеличих. Подарих му двете обичайни целувки и разменихме няколко учтиви думи. Въпреки че вече бях уморена от авантюри с приятели, осъзнах, че този непознат ме караше да треперя по един много специален начин. Той настояваше да се виждаме и се възползваше от излизанията по време на кафето, за да ми намеква за изкусителна връзка. Аз отказах. Оставаха ми само още пет дни в този град. Не си струваше… Той продължи да настоява и накрая ми даде крадешком целувка. Долепи устните си до челото ми и ги плъзна нежно по носа ми… докато докосна устните ми. Тогава изпитах непонятен, необясним тръпък и удоволствие. Не успявах да разбера как една обикновена целувка можеше да ми причини такъв емоционален прилив. Разделихме се. Без да го осъзнавам, по някакъв начин бях запечатала живота си.
На следващия ден го видях отново, стиснах му ръката и го прегърнах. Малко по малко започвах да изпитвам все по-голяма привързаност към този загадъчен и почти непознат човек, за когото знаех само лудата му страст към окултизма.
Това бяха пет дни, в които се укрепи едно приятелство, оцветено със страст и нежност. Разделихме се, знаейки, че няма да се видим дълго време, но с увереността, че каквото и да се случи, тази искра на привързаност ще остане на същото място, където я бяхме оставили.
След десет дълги месеца, през които и двамата се бяхме отдавали на сладките удоволствия на любовните авантюри, настъпи повторната ни среща. Бях почти забравил лицето му и едва си спомнях неговите мизогински и нацистки мании. Писмата ни помогнаха да не загубим връзка, но в тях не успяхме да отразим онзи вътрешен свят, който се бореше да излезе навън, да се отпечата на хартия, за да разкаже на другия за агонията на желанието. Срамежливо целунах плътните му устни, а носът ми докосна неговия. Беше изтънчено удоволствие, сякаш вкусвах екзотичен деликатес, който беше останал запратен в сандъка на спомените. Усетих го много близо до мен, сякаш тази пауза не беше принадлежала на света на реалността, а на този на сънищата. Играехме на любов в пристъп на страст, като две лъвчета, които са се изгубили и си играят, за да се отърват от страха и тревогата, които им причинява заобикалящата ги среда. Бяхме две малки животни, недоволни от обкръжението си, отхвърлящи лицемерните прояви на привързаност, които ни оказваха околните.
Тогава му се заклех във вярност, обещах му, че сърцето ми ще бъде само негово… и така и направих. Бяха три дни, които много скоро стигнаха до края си. Щастието, което бях на път да вкуся със собствените си устни, изчезна, сякаш бях се събудила посред един очарователно красив сън. Останах с тлееща жарава от разочарование, усещайки, че бях на косъм от постигането на нещо вечно, което се беше изпарило точно когато щях да го докосна с върховете на пръстите си. Чувствах се неудовлетворена, разочарована, без да мога да определя точно причината за объркването си.
Минаха няколко месеца, не мога да кажа колко точно, и отново бяхме заедно. Този път вулканът, който толкова внезапно беше угаснал, отново оживя с повече сила и ярост от всякога. Нямаше да позволя да ми попречат този път да достигна далечната звезда на щастието. Не. Аз щях да я достигна.
Когато се видяхме, телата ни се разтрепериха, сякаш огорчени от чакането. Той ми призна, че през това време е бил с друга жена, без да я обича, само за да утоли жаждата си. Помоли ме за прошка. Каза ми, че ме иска, че ме обича, че се нуждае от мен… Но аз не можах да понасям това. Беше като куршум. Гневът, яростта, гордостта се разразиха в мен. Мразех го, защото ми беше попречил да бъда щастлива. Егоизмът ми ме изпълни с тъга. Гордостта ми ме накара да заплача, но не защото го бях загубила, не от ревност, а защото видях как се прекъсват моите надежди за вечно щастие… Изкрещях му. Обидих го. Изплюх в лицето му цялата натрупана омраза. Накарах го да повярва, че всичко е било фарс, че за мен той е бил само играчка, че никога не съм изпитвала любов към него… Може би не съм изпитвала любов, но никога няма да мога да разбера със сигурност.
Стъпките ми ме отведеха в един бар. Там приключи моята сладка безцелна разходка. Там отново се озовах лице в лице със самотата си. Единствената ми спътница… защото вече съм способна да споделям живота си само със спомените си. Не знам защо, но отдавна те са единствените, които ме правят щастлива. Може би това е съдбата ми: САМОТА.