За това как „Куева дел Йеро“ влезе в живота ми
Спомням си, че още като малка имах две доста ярки предчувствия. Едното беше, че искам да стана дипломат, а другото – че искам да се заселя в Сиера де Куенка. Нито едното, нито другото бяха очевидни, защото никой от семейството ми не беше дипломат, нито пък беше посещавал Куенка. Това са две странни предчувствия, които винаги съм имала и които никога не успях да разбера рационално.
Както вече разказах на този сайт, през 1995 г. се подготвих за конкурса за дипломатическа кариера, издържах го през 1996 г. и започнах професионалната си дейност като испанска дипломатка.
Това с Куенка беше съвсем друга история. През 1986 г. исках да опозная лично планинския масив „Сьерра де Куенка“ и организирах екскурзията в края на учебната година от гимназията до хижата „Сан Блас“ в Трагасете заедно с всички алтернативни съученици от гимназията. Учителят по биология, Хуан, дойде с нас. И това беше една прекрасна седмица, прекарана в пешеходни маршрути до изворите на реките Сегура и Тахо, както и до много красиви, неизвестни места. И точно там приех за вярна и валидна онази детска интуиция да пусна корени в планината „Сьерра де Куенка“.
Въпреки това натовареният дипломатически живот и многократните смени на дом, страна и континент ме отдалечаваха от тази идея, докато през 2009 г. тя отново набра сила в мен и реших да я проуча. Така си взех няколко дни отпуск от испанското посолство в Лондон; хванах полет до Мадрид-Барахас; наех кола на летището; и сам обиколих Серрания Алта де Куенка.
И пътувах от място на място с малък червен бележник, записвайки всички имоти, които се продаваха, имената на собствениците им и т.н.
След като се върнах в Лондон, започнах да се обаждам на хора от Лас Махадас, където бях видяла къщата на мечтите си, но имаше трима наследници и само двама от тях продаваха. Невъзможно, следователно.
[Поставям тук по-долу снимка на прекрасните гледки от върха на Лос Калехонес де Лас Махадас, снимка, която ми направиха по време на това пътуване]
А вторият ми избор беше къща, която бях видяла в Куева дел Йеро. Собственикът ми даде цена (30 000 евро) и аз му казах направо, че ще я купя. Той се изненада и ме попита дали ще я купя, без да я видя отвътре, а аз му отговорих, че да – ако конструкцията е в добро състояние, ще я запазя, а ако не е – ще я преустроя. Летях от Лондон до Валенсия; взех влак за Алдая; подписах договора за покупка пред нотариус; и това беше. Вече имахме къщата.
Ремонтът се оказа по-сложен. Не успявах да намеря строител, докато кметът на мястото през 2011 г. не се предложи да го направи с еквадорските си работници. Винаги съм смятала, че през 2011 г. бяхме в разгара на финансовата криза в нашата любима Испания и субсидиите от държавните институции бяха оскъдни, а в този контекст къщата ми изглеждаше като добър избор. През лятото на 2011 г. направиха външната част, а през зимата и пролетта на 2012 г. – вътрешната, така че през август 2012 г. се преместих от Лондон в Куева дел Йеро.
Тази къщичка дойде с подарък-изненада. Един от еквадорските работници, които работеха като зидари („albañil“ е прекрасна дума, която идва от арабското „albani“ – този, който строи), в крайна сметка стана мой партньор. Интуицията ми беше започнала още преди около тридесет години да подготвя почвата, за да ме отведе към една прекрасна любов… хубава история, нали?
И така, микроразказът за това как Куева дел Йеро влезе в живота ми приключи.
Като финал препечатвам тук едно стихотворение, което написах на този чудесен мъж в началото на нашата любовна история:
БЕЗКРАЙНА ГЛАДКОСТ
Ти влезе в живота ми
с безкрайна гладкост.
Като те видях да блестиш и да се обливаш с пот,
оставах замислена, зашеметена,
колебаеща се, без глас, и малко по малко
красивото ти тяло, изваяно
от потта на челото ти,
се превърна в магнит;
магнит, който в началото не успях да видя
и когато го видях, вече беше късно;
късно, защото дотогава
твоята безкрайна гладкост
вече живееше в мен.
Не успявам да разбера
как проникна през порите на кожата ми,
през слуховите канали на ушите ми,
през зрителните ми нерви или трахеята ми,
но проникна, и бърза като стрела
от онези, които изработваха твоите предци
коренни жители в джунглите на днешния Еквадор,
като една от онези стрели твоята безкрайна
гладкост проникна и се настани в мен.
И ако обитаваш в мен, как да те изгоня? Как
да сложа край на тази лудост на любовта,
която ме е обладала? Има ли някакво лекарство
срещу това да бъда обитавана от твоята гладкост?
Умът ми казва, че не трябва да продължавам; че това между нас
няма никакъв смисъл; че няма нито настояще,
нито бъдеще… А моето Аз се усмихва, усмихва се на ума
и му казва: „Остри се и намери начин да извадиш
тази гладкост, защото докато не я извадиш, няма да можеш
да й сложиш край“. Умът ми се отчайва, а моето Аз…
моето Аз… се усмихва.
И тук горе съм поставил снимка от панорамната площадка на хотел „Лос Тилос“ в Бетета, където отседнах, когато обикалях тази част от Серрания Алта де Куенка. Снимка, която ми направи тогавашната рецепционистка на хотела. Хотел, който скоро след това фалира и който отново отвори врати преди няколко години – обновен, величествен, прекрасен…